Веранда- разказа

Заглавие: Веранда- разказа Чет Фев 14, 2008 8:38 pm

Това е мястото на "разказа" в наща говорилничка.

Нещо прошумоля в мрака . Сърцето на Деван биеше толкова силно, че го бе оставило без дъх. Безумният му поглед се взря в тъмнината от където дойде шума. Но не успя да види нищо.
-Това е края!!!- мислише си той. – И всичко зареди тъпата Бети , която прецака всичко........
Всичко вървеше по план, дори не се наложи да убият тъмничаря, той беше заспал така дълбоко,че вобще не ги усети, измъкнаха Колин без проблем и точно тогава малката гъска реши да свие кесията на пазача.
Преди да се усетят той беше на крака и размахваше тежката си секира.
Всичко стана толкова бързо, секирата изсвистя и отряза ръката на Бети, а кесията издрънча глухо на пода.
Всички се разбягаха, а оглушителните крясъци на тъмничаря пореха въздуха. Всякаш още ги чуваше......
-Мръснъ сган, жалки отрепки таквиз........ше крадети от Бъч!? Ша ви науча.............
Деван не знаеше къде са другите, дали са успели да се измъкната!?
Гърдите му горяха и трудно си поемаше въздух.
Не знаеше колко дълго беше бягал по улиците на Армах, но след като на два пъти видя групи стражари, не смееше да спира за миг.
До сега! Мусколите толкова го боляха, че той реши да почине преди да продължи към портите на града. Беше се скрил в една тъмна уличка, където миришеше на леш и миризмата всякаш се полепваше по него.
Облегна се на стената зад него и се заслуша в нощните звуци. Шумоленето от преди малко не се повтори.
-Явно е бил някой плъх- помисли си той- тук има изобилства от тях.
Деван притвори очи и се замисли за близкото минало, когато кралят бе още жив, Мовезар не се бе докопал до трона, самият той не беше издирван за това, че освободил от затвора клетвопрестъпник, изменник, враг на короната и още хиляда одвинения отправени към Колин от клана сребърният гарван. Тогава още не познаваше Бети- Общата, а си седеше мирно и кротко над куб бумаги и книги.......Баща му бе жив, впрочем много хора бяха живи, преди да започне всичко това.....................

Отново се чу шумолене и от сенките изникна нисичко червенокосо момиченце облечено в черни дрипи. Големите му жълти очи взиращи се в него напомняха пустинни пясъци. Момичето изглеждаше слабичко и бледо, гласът му бе тих шепот.
- Ти търси къде скрие? - попита то. - Плъхове те скрият. Ти последва Луна. Последва ме.
Момичето, което явно се казваше Луна` му махна да я последва и се шмугна в някакъв тесен процеп между две сгради. Тъй като не знаеше какво друго да направи Деван я последва. Тя го преведе през тъмен лабиринт минаващ между старите каменни къщи. На няколко пъти бързо претичаха през широките улици на града и отново бързо изчезваха в сумрака на това което Луна нарече "пътя на затворника". Момичето обясни, че някога от тук тайно са превеждали затворниците. Деван я попита от къде е.
- Аз роден далеч от тук. Малко знае ваш език. Младо момче какво прави та трябва се крие от стражи?
Деван се учуди защо тя го нарича така при положение, че очевидно бе по-малка от него. Пита я на колко е години.
- Аз полуелф. Живее много. Аз на... - тя се замисли за миг - 863 години.
Мъжът бе шокиран от исказването й и не забеляза, че са спряли пред голяма метална и очевидно тежка врата. Луна я отвори без проблем и му каза да влезе. Зад нея имаше стълби слизащи дълбоко под земята. Всичко тънеше в мрак. Момичето запали малка свещ, затвори вратата и го поведе надолу. Вървяха дълго сякаш години и най-накрая стигнаха обширно подземие. Бе топло и сумрачно, наоколо щъкаха някакви хора. По земята имаше настлани дюшеци, от някъде се носеше приятна миризма на печено месо.
- Това са Плъховете. - рече Луна - Ние всички отшелници, нас никой не иска. Тук безопасно. Остане през нощта, утре прави каквото иска.
Луна му показа къде ще спи, донесе му храна и го остави. Малко по късно докато лежеше заслушан в тихото похъркване около себе си, Девън се върна към спомените си.
...............................................
_________________
Cold is my bed(grave) but oh I love it for colder are my friends above it!!!

- Доведете го тук!

Гласът дойде от затворената врата пред него. Две здрави ръце го бутнаха към нея, а стража отстрани отвори вратата. Последва силен удар и Колин се стовари глухо на пода. Ръцето му бяха вързани и всичко го болеше от нанесеният му преди малко побой.

- Я, я, какво си имаме тук..... – с ехидна усмивка Мовезар стана от трона и се приближи.- Това, ако не е малкия Колин…ъъ...помогни ми с фамилията…

- Бързо забравяш братко- Колин го погледна през залепналите на челото му кървави кичури.

- Не ме нариричай така!- изкрещя Мовезар и зашлеви Колин с облечената си в бял сатен ръка- Аз нямам нищо общо с проказа като теб и клана Навраг. Вие застанахте с/у краля си.

- Никакъв Крал не си ти. Недостоен си дори да чистиш подлогите на Навраг. Жалък узорпатор, лъжи Крал , ти…..

- Достатъчно!!! Ако си мислиш, че като си ми Брат няма да ти клъцна вратлето като на любимия ти татко си сгрешил! Отдавна не вярвам на онези бабини дивитини, че братята са с едно сърце. „Ако брат брата убие, ако смърта срцето скове, то живото братско сърце ще изгние и от него камък ще се роди. Да бди и да гледа навеки…” и бла-бла-бла. Ха-ха-ха Найстина ли ме мислиш за толкова глупав?! Не съм ти намерил кол на който да висиш, защото мисля , че ще ми потрябваш…..Нали знаеш, Навраг си пазят гарджетата.

- Ти си предател Мовезар! Дори да държиш на страна Навраг зареди мен, графствата няма да търпят дълго време убиец, клетво престъпник и крадец на трона и ще се вдигнат

- Ооо Колин- Мовезар протегна напред ръце- Виждаш ли?! Маи само ти си окования тук , явно няма други престъпници. А за графствата не се притеснявай! Никой не тръгва на война, когато земите му са раздирани от набезите на Сянките.

Колин вдигна рязко глава и погледна брат си с отврашение.

- Ти! Ти си ги пуснал?!.- и се хвърли към него. Силен удър в гърба го просна в краката на Мовезар.

- Не се страхувай малко братче аз ще те пазя , никоя сянка няма да те нарани тук.-каза почети нежно на безжизнената човешка маса в краката си. Обърна се към стража:

- Разкарай го! Сложи го някъде. Закови го, завържи го, зазидай го, ако трябва! Не искам други опити за бягство!!

Мовезар закрачи сам из тайните, тъмни коридори минаващи покрай тъмницата, където бе захвърлил брат си, после нагоре по едни тесни, вити стълби. Токовете на ботушите му чаткаха глухо по студения каменен под и отекваха в ушите му. Как харесваше този мрак, тази ледена тишина властваща тук, миризмата на смърт впила се в стените, които така наподобяваха собствената му душа. Искаше да обгърне света в същия този мрак и да подчини всяко живо същество на волята си. Но не още. Сега не можеше. Имаше много работа преди това, много хора да убие, много предателства да извърши. И едно, най-голямото, последното, което ще го направи господар както на света така и на самия себе си.
Проводен единствено от плъховете Мовезар излезе от затворническите подземия в ярките красиви коридори на замъка, където хаотично щъкаха слуги търсейки си работа или бягайки от същата. Всеки един от тях се дръпваше и се покланяше почтително щом Мовезар минеше покрай него. "Така и трябва" мислеше си той злорадо "Така и трябва, ако искат да живеят". С лице изкривено от ехидна усмивка и бодра крачка, той се запъти към покоите си където несъмнено го очакваше,както бе поръчал, някоя красива, пищна девойка.
* * *

- Не биваше да го водиш тук - шепотът на Грег се понесе в просторното, каменно помещение.
- То нуждае от помощ - отвърна му с ясния си глас Луна`.
- Знаеш правилата Луна` - никакви външни лица без гласуването на ВСИЧКИ Старейшини.
Грег, четиресетгодишен мъж със строго лице и едра фигура, бе един от първите "Плъхове" и един от гореспоменатите Старейшини. Имаше тъмни, хипнотизиращи очи, гърбав нос, чупен поне десетина пъти е винаги вързана на опашка, дълга до раменете, мазна, черна коса. Той гледаше изпитателно безизразното лице на своята събеседничка очаквайки някаква реакция от нея, но тя както винаги не трепна. Луна единствена не се плашеше от строгия му поглед, не се впечатляваше от физическата му сила, защото, както одавна бе открил нейната собствена минаваше границите на разумното.
- Утре искам да го няма - рече Грег заплашително. Луна` само кимна. Стана от сандъка върху който бе седнала и се отправи към тъмното ъгълче където винаги спеше.
Грег не подозираше, че Луна` няма никакво намерение да задържа Девън тук повече от една нощ, но и също, че смята да напусне скривалището на "Плъховете" заедно с него. Защо, дори самата тя не знаеше.
_________________
Cold is my bed(grave) but oh I love it for colder are my friends above it!!!